Грижата за себе си служи като лайтмотив в това интервю и вече ни стана ясно, че цялата ситуация в момента носи много стрес на много хора. Но той не се е появил сега. Малко или много всеки сам за себе си е ключ към решението на проблемите си. Било то поради COVID-19 или не – всеки има проблеми и въпросът е доколко е наясно с тях и ги осъзнава, така че да не се прокраднат и запечатат в подсъзнанието и да доведат до по-лоши психофизиологични отклонения. Могат да ни обещаят край на извънредното положение и край на кризата след определен период, но никой не обещава прекрасен живот и щастие. Нито преди това, нито по време, нито след. Продължаваме разговора със Силвия Куманова, която също не може да ни обещае нищо, но може да ни насочи към това какво ние да обещаем на себе си.
Какво можем да кажем за хората, които няма как да не са в депресивни състояния поради това, че са си изгубили работата или бизнеса? При тях фрустрацията определено е засилена и себеподдръжката едва ли е лесно достижима. Може да се каже „гледай напред, това ще премине“, но тези хора се намират в изключително нелека финансова ситуация – имат кредити, семейства…
По никакъв начин няма да е леко за тези хора и затова говорим и за професионална помощ. Загубата на сигурност не е лесна, а именно тя е основата на пирамидата за доброто ментално здраве. Това, което мога да кажа на хората е, да не прикриват емоциите си. Ако са ядосани, те трябва да намерят нещо, върху което да проектират тази си емоция – трябва да има физическо разтоварване на напиращата емоция. Плачът също е нещо, което добре преработва чувствата ни. Но стоейки в капана на несигурността и бидейки с подтиснати емоции, нищо добро няма да излезе. Трябва да се разтоварим от самосъжалението. Това пак е свързано и със загубата на контрол, за която говорихме в първата част. Нещата по един или друг начин ще продължат напред. Няма нещо, което да спре и да не се развива, и промяната е част от човешкия живот. Ако ние се обърнем назад във времето – били сме деца, след това малко по малко остаряваме и ставаме възрастни. Ако на теб, например, ти е харесало да си на 20 години и искаш да си само на 20, тогава ще се вкопчиш в тези години и няма да има как да приемеш тяхното отминаване. А през това време се случват всякакви различни неща. Всеки един етап от човешкия живот е полезен и това, което ни поднася кризата може и да е полезно за нас, но по какъв начин – не се знае. Това пак бъдещето ще покаже. Ние не трябва да позволяваме на несигурността да ни възпре от продължаването.
Този тип кризи са непредвидени и понякога обичайните човешки емоции остават без отговор. Подтиснатите емоции могат да доведат до негативно поведение, което възпрепядства възстановяването или причинява повече щети. Ако останем с емоциите си страхувайки се или съжалявайки себе си, ще си причиним повече щети, освен ако не приемем ситуацията и не видим как можем да извлечем най-доброто от нея.
Т.е. трябва да сме гъвкави и да не оставаме на едно място, вкопчени, а да варираме спрямо ситуацията, защото тя променя приоритетите ни. Преди кризата се говореше, че трябва да прекарваме по-малко време онлайн, децата да имат живот извън дигиталния. Ето, че сега е точно обратното – всички са в социалните мрежи, работят дистанционно, децата учат онлайн и всичко е дигитализирано. След края на кризата какъв трябва да ни е приоритетът?
В никакъв случай той не е общ. За всеки е различен. Във всичко трябва да се намери баланс. Това, някой тотално да не прекарва време онлайн съвсем не е решението. Има родители, които бяха решили да дистанцират децата си от технологиите, което няма как да стане. Тези деца растат в технологичната ера и те трябда да се научат да управляват технологиите, а не да бъдат техен роб. Ако ги изолираш от устройствата, то в даден момент, когато попаднат на тях, те ще бъдат толкова погълнати, че светът им ще спре да тече.
От другата страна, когато детето израстне с много технологии, то не може да преработва външните дразнители. Отново – въпрос на баланс.
Както вече споменахме, кризата ни свари доста неподготвени на световно ниво. Виждаме какво се случва с най-големите икономики, които са по-напред от нас във всяко едно отношение. Виждаме все пак, че навсякъде има два типа хора – такива, които спазват правилата и такива, които им се противопоставят. Какво можем да извлечем от това за колективната психика на хората?
Колективната психика под заплаха е една и съща навсякъде. Едните ги е страх, другите отричат, че ги е страх, което означава, че все пак ги е страх. Различните хора по различен начин преработват едно и също нещо. Ние не можем да искаме от всички да бъдат еднакви. Отричането на съществуването на нещо също е тип страх, който води до определено състояние. Може би няма колективна психика – хората са много различни и на всяка една ситуация реагират разнообразно спрямо ситуацията.
А каква е разликата в психологически план между тези, които вярват в абсолютно всички конспиративни теории и тези, които успяват да запазят по-обективно и адекватно мислене? Например, има милиони хора, които са убедени, че 5G технологиите са отговорни за COVID-19 пандемията. Във Великобритания има редица клетъчни станции, опожарени от вярващи на тази конспирация. Сметнали са, че така помагат на населението.
Това е интересно. Бих казала, че вероятно подсъзнателно и индиректно правят връзка между това, че 5G технологията идва от Китай, от където е и COVID-19. То е като да сънувате кошмар и дадени проблясъци от вашия опит да се свържат и чрез тях да създадете едно цяло – един цял сън. Вярването в конспирации е ментално отклонение и е описано в книгите за клинична психология още от времето на дъщерята на Фройд, Ана. Сляпото вярване в такива теории е изменение на личноста. Как една личност е променена от това, което светът налага, никой конкретно не може да знае – има само предположения.
Може ли да се тълкува като абстрахиране от нещо? Вярването в конспирации означава, че някой друг контролира това нещо и ти нямаш никакво право на глас или воля, или действие. Всичко е предрешено с или без теб, т.е. един вид това те дистанцира от позицията да действаш.
Един тип хора вярват, че могат да контролират нещо, другите са в състоянието на т. нар. заучена безпомощност. Когато ние искаме да разберем нашето самочувствие с какво е свързано, правим едни определени тестове, чрез които да разберел дали ние мислим, че можем да контролираме себе си и нашето поведение, или че сме резултат от външна сила. Двете крайни състояния никога не са препоръчителни. Хората, които вярват, че някой друг просто взема решения вместо тях, се намират във външния обръч на контрола. Това означава, че те са доброволно в това състояние и може би имат нужда от помощ, за да излязат от него и да продължат нататък. Понякога някои реакции в човек не са продиктувани от здравия разум, а от емоциите, които ни водят. Споменатите вече примитивен и емоционален мозък. Ако ние преработим страховете си и бъдем извадени от заучената безпомощност – не единствено някой да ни каже „стегни се, това не е вярно“, но и не чрез таблетки, то ще можем да продължим напред.
В България е много популярна дълбоката конспирация – управление, протести, данъци, медии. Всичко това идва от мистериозна фигура, държаща конците и ние няма какво да направим. Същевременно вярваме, че сме най-древния народ на света и всички са ни длъжни. Има световна конспирация срещу българите.
Може би е време да развенчаем менталната стигма на психиката, за да тръгнем по-добре дори и икономически. Един тип агресивни или депресивни хора не може да се очаква да постигнат резултати. Неслучайно ние стартираме специални програми за ментално здраве в организационна среда. Вече има и доста български компании с такъв тип услуги – консултиране на служителите. Интересното е, че успяваме да намерим начин, по който да покажем, че стигмата за менталното здраве не е валидна. Едно е работодателят ти да даде право на ментална помощ и ти да я потърсиш при неразположение. Съвсем различно е ти самия да я поискаш. Време е в България да се обърне по-голямо внимание на менталното благополучие на хората. То не е свързано с психически заболявания, а с повишаване на качеството на живот.
Преди няколко дни имаше новина, че лекарят на френския футболен клуб Реймс е диагностициран с COVID-19, вследствие на което се е самоубил. Оставил е предсмъртно писмо, в което пише, че не е способен да се справи с болестта и това е причината за решението му. Как да тълкуваме едно такова действие?
Това са странните реакции на депресия. По принцип лекарите са изложени изключително много на професионалното прегаряне. То е доста сериозно при тях. Аз съм и бърнаут терапевт, и съм имала клиенти от Пирогов. Успях да установя колко много са прегрели. Това е професия, в която не се взимат превантивни мерки. Когато човек е в депресивно състояние, което е свързано с много психосоматични прояви, съвсем нормално е под въздействие на вътрешната му криза, той да се чувства абсолютно безнадежден. Тази безнадежност го подтиква да предприеме дествия. Интелигентните хора, между другото, доста хладнокръвно предприемат действие за слагане на край на живота. Аз съм имала много познати, успели в корпоративния бранш, които са предприели именно този акт. Прегарянето води до усещане за непотребност и ненужност – живота ти няма смисъл. Най-вероятно този лекар на футболния отбор е имал много признаци на професионално прегаряне, но не е имало кой да го забележи.
Преди години излезе статистика, че около 70% от американските хирурзи има сериозни проблеми с алкохола.
Не само с алкохола. Тези хора си предписват таблетки и нямат проблеми да вземат каквото поискат. А това е една доста по-сериозна зависимост от алкохола. За тях е по-лесно да си предпишат антидепресанти или много силни други лекарства, вместо да потърсят професионална помощ. Именно заради това, културата ни тук, на корпоративно ниво или не, трябва да се обърне към превенция на емоционалното състояние. Превенция на стрес и бърнаут по всякакъв начин. Според мен, след тази криза трябва да бъдат инвестирани доста ресурси в емоционалното и ментално здраве на хората.
Тази криза е доста емоционален тест и предполагам, че предстои да бъде тепърва. Както става ясно – малко ще са тези, които ще се обърнат към професионална помощ. По-скоро ще си сипят две питиета…
Но това няма да помогне. Трябва да се повиши културата на хората да търсят тази помощ. Не навсякъде е така, обаче. В по-развитите държави, такива програми за превенция и ментално здраве са част от пакета на служителите. Те от самото начало в компанията са научени, че когато не се чувстват добре и имат проблеми със семейството, с работата, то винаги могат да се обадят на терапевт. Тук трябва да отбележа, че това нещо спестява изключително много пари от здравната система. Превантивните мерки винаги пестят пари от нея. В България хората залагат на материалното и не го приемат сериозно, но дори един разговор със специалист може да намали стреса в големи нива. Когато той се намали, съответно се намалят и неговите отражения върху храносмилателната, сърдечно-съдовата система и т.н. Съответно по този начин се пести от болнични.
Финално, да се върнем на COVID-19. Доста хора нямат ежедневно занимание и не могат да работят от вкъщи. Хотелиери, ресторантьори и т.н. В началото на извънредното положение се говореше, че сега е възможността да се изгледат всички филми, сериали, книги, за които не е останало време. Къде е предела на тези занимания? Те са приятни, но вероятно в края на втората седмица започват да писват…
Определено, да. Това време е изпитание за всички хора и няма точна рецепта за ежедневните занимания. Сложно е. Бих могла да кажа, че хората трябва да опитат неща, в които не са експерти. Например – фюжън кухня. За да станеш добър в нея, ти трябва да вложиш цялата си същност. Влагайки я, забравяш да мислиш за ситуацията. Това действа релаксиращо и намалява стреса. Друго нещо, което е свързано с преминаването на бета вълните в мозъка към алфа такива, е оцветяването или рисуването. Може да не сте експерти. Един психотерапевт бе казал, че са правили изследвания с ЕЕГ, които показват, че стресираните се успокояват с оцветяване. Трябва да си намерим занятие, което да ни разсее от текущата ситуация. Ако оцветяваме книжки с лявата ръка и сме експерти в това, можем да опитаме с дясната.
Предполагам, хората трябва да знаят, че за това се изисква търпение и не трябва да се отказват на 10-тата минута, защото облекчението може да се появи на 15-тата…
Търпението е нещо, което ние българите много го нямаме, но трябва да се научим на него. Когато ни се прииска нещо, трябва да почакаме малко преди да го имаме. Това действа добре и при спонтанните решения за пазаруване. Търпението е нещо, на което можем да се научим.
Благодаря!
Интервюто проведе Пламен Михайлов
