Петя Николова е учител по Български език и Литература в СУ “Никола Войводов”, град Враца. Тя преподава от 15 години. За целия си стаж, не е предполагала, че е възможно да преживее нещо подобно, а именно – световната пандемия от COVID-19, довела до дистанционната форма на обучение. На датата, помнена от всички – 13 март, училището не е имало готовност за предстоящата трансформация и се е наложило бързото адаптиране към новата ситуация. А то е станало успешно и точно това е причината Петя Николова да бъде сред наградените в конкурса на БАИТ “Дигитални новатори в образованието” в категорията „Иновативен подход за преподаване“.
Какво означава за Вас да сте част от дигиталните новатори на България?
Голяма чест и изненада. Въобще не съм предполагала, че ще съм сред тях. Това е признание за мен, което показва резултатите от работата ми. Много се радвам и съм удовлетворена – честта е много голяма.
Каква е причината да участвате?
Още в началото на дистанционното обучение се записах в групата “Онлайн преподаване и уроци за учители”. Там имаше едно момче, което правеше видео уроци. Много ми допадна работата му и се включих в групата. От там разбрах за конкурса на БАИТ и съм му благодарна. Веднага щом разбрах за наградата, я споделих с него, както и радостта си. Има много колеги, които полагат големи усилия и правят страхотни разработки и уроци. Това е в полза за всички и много ми харесва, че го няма този навик “всеки да си прави сам за себе си”. Всичко е споделено и общо, и в полза на учениците.
На какви ученици преподавате?
Преподавам на 6 клас. Всеки говори, че това е “дигиталното поколение” и че са свикнали с технологиите. Оказа се обаче, че в началото на дистанционното обучение бяха много ентусиазирани, а след това започнаха леко да се притесняват. Докъде се измерва дигитализацията и откъде? Истината е, че те използват технологиите за забавление и затова се опитах да направя уроците с обучителна цел, но и да разтоварват – да няма този елемент на задължителност. Изцяло разчитах на технологиите и с тяхна помощ предавах новите знания. Забелязах, че т. нар. “дигитално поколение” има нужда от помощ и не е толкова напред. Тя идваше точно от това, да усетят социалния контакт и близостта между мен и тях. Технологиите малко или много пречат на чисто човешкото общуване, от което всички имаме нужда.
Лесно ли се адаптират уроците по български език и литература? Как влияе това на успеха за учениците?
Както при всички общообразователни предмети има плюсове и минуси. Трябва учителят да обмисли много добре нещата и материята, която ще предаде. Имаше моменти, в които преподавах нови знания и аз самата почувствах несигурност. Трябваше да намеря добър баланс между вече познатото, преподадено и между новото. Някои аспекти в предмета БЕЛ имат нужда от физически контакт. Има неща в граматиката, които трябва да се научат. Но мисля, че се справихме добре, а дори с някои от учениците имахме възможността да се видим след това и на живо, и се оказа, че някои неща, които съм мислела, че съм преподала както трябва, то тях учениците не бяха разбрали. Определено дигитализацията може на чисто практическо ниво, в даден момент, да те лиши от нещо. Разковничето идва от адаптивността. В началото се чувствахме като едни Робинзонкрузоновци и се чудихме как да оцеляваме. За учителя е важно да експериментира. Трябва да се адаптираме във всяка една ситуация, за да продължим да бъдем дигитални будители, както ни нарекоха на церемонията на БАИТ. Учителят не трябва да се притеснява от новото. Имам усещането, че до този момент се разчиташе предимно на традиционния метод на преподаване и хората се страхуваха от дигиталното. Това изигра лоша шега, но ето, че вече е ясно – не трябва да се страхуваме от нищо и няма нищо лошо в промяната. Даже по някакъв начин съм благодарна на тази криза с пандемията, защото тя оказа своите плюсове. Разбира се, изолацията не е хубава, но пък се разкриха нови потенциали – успешни и полезни.
Какво Ви е мнението за дигитализацията на матурата и какво ще е бъдещето на изпитването? Как ще се улавят преписващите деца?
Ученикът винаги е с нагласата, че може да експериментира повече от учителя. Тази игра на хитрости винаги си я има. Въпросът е да се направи програма или приложение, което да отразява успехите на ученика и да доведе до реален резултат на постиженията. Смятам, че няма да е лошо и не е непостижимо. Ако се наложи, технологията може да достигне далеч – стига да сме подготвени и смели, пак казвам.
Казвате, че във Вашето училище малко по-трудно сте се адаптирали към тези технологии? Вие всъщност какви инструменти използвате? Бързо ли премина адаптацията от страна на Вашите колеги?
Имахме регистрации в G Suite, но не мисля, че всички колеги го използваха. Аз самата прибягнах и до други инструменти и накарах учениците да си направят някои допълнителни регистрации и акаунти за допълнителни уроци, тестове и т.н. Разбира се, не съм изисквала от тях 100% участие, а беше пожелателно, с цел да ги заинтригувам. Все пак, това е сериозен предмет със сериозна тежест. Аз самата съм изкарвала няколко курса, но не се наложи да използвам всичко от наученото. Все пак, накрая аз и всички мои колеги се справихме доста добре. Съдейки разговорите с учители от страната, забелязваме, че успехът ни е значителен, въпреки целия страх и неизвестност. Учителската професия е отговорна и въпреки технологиите и форматите на обучение, учителят трябва да бъде адаптивен и гъвкав – трябва да се мобилизира и да върви напред. Образът, поради различни причини, бе доста демонизиран и постоянно се търсеше провокация, а това не беше добре и ние не оставахме неразбрани от родителите и обществото. Но заради ситуацията, като че ли, отношението се промени, което е много хубаво и се върна доверието към българския учител. Доказахме, че сме професионалисти и успяваме във всякакви ситуации. Аз самата се сещам за много учители, които са ме вдъхновявали. Човек не може сам в такъв момент и имаме нужда от подкрепа. Това е и причината да споделям тази награда с всеки учител, който е положил максимални усилия, за да успее. Нашата професия е призвание. Родителите също изживяха много и трябва да бъдат поздравени, защото до този момент разчитаха изцяло на училището, но сега разбраха, че възпитанието и образованието са екипна работа. За да вървим напред трябва да работим заедно, да си имаме доверие и да разчитаме един на друг, за да вървим към успеха.
Интервюто проведе Атанас Нейчев
