Диана Петрова е един от доказаните съвременни български писатели, а последният ѝ (засега) роман привлече вниманието на DevStyleR, заради тематиката си. Издадена през 2018 г., книгата съдържа първият български сюжет, който се развива в IT сферата, но, също така, има и сериозен фокус върху социалния живот на хората от този сектор и резултатите от дългогодишната им симбиоза с машините. В най-общи линии историята в романа “Водната кула” разказва за начинаещи програмисти, които работят за чуждестранна стартъп компания в България.
Потърсихме Диана Петрова за да ни разкаже за книгата, а тя ни предостави нещо повече – интересен поглед върху IT индустрията от човек, който работи като QA, но има съвсем различен бекграунд.
От кога се занимавате с литература?
От дете като читател, а като автор от около десет години.
Какво сте работили и какво работите в момента?
Работила съм най-различни неща. Най-важен етап от моето професионално развитие бяха нископлатените позиции като: продавач на сладолед и чесън, берач на царевица, общ работник във фабрика „Зрънчо“, раздавач на рекламни материали. Според мен, всеки трябва да поработи нещо такова, за да осъзнае какъв потенциал има за развитие. Вторият етап беше този на мечтаната работа – бях редактор в издателство и отговарях за списания като „Мики Маус“, „Принцеса“ и „Мечо Пух“, за кратко даже работих в авторска агенция. Един ден обаче осъзнах, че ако остана в издателския сектор, винаги ще работя много, за малко пари и ще чета почти само неща, които не харесвам. Затова направих рязък завой и станах QA. Такава съм вече от 8 години и живея сносно – много по-малко работа, чиста, добри пари, позитивна среда, макар че хората в IT сектора в болшинството си са еднопанелни. Извън технологиите и спорта ги вълнуват много малко неща и разговорите с тях са често плоски и несъдържателни.
Защо избрахте именно темата за IT специалистите за вашия роман “Водната кула”? Имаше ли реална случка, която ви вдъхнови?
Конкретното вдъхновение са всички хора в бранша, които идват от други сфери. Те пристигат тук, само заради парите и си нямат идея какво ще им струва това. Темата беше важна за мен, защото в един момент започнах да усещам тихата отрова на работата с технологии. Отвън всичко е бляскаво и подредено, но реално технологиите те изпразват и изтощават умствено и психически, защото използваш ума и психиката си, не за да се развиваш като човек, а за да се развиваш като машина. Това се забелязва особено, ако прекарваш не по-малко от осем часа в общуване с компютри, а не с хора, и така години наред. Изхабяването отвътре не могат да ти го компенсират нито масажите в офиса, нито безплатните храни, нито по-голямото заплащане. Забелязах, че колегите ми от един момент нататък спират да го усещат, сливат се с технологиите, идентифицират се с тях: всичко правят през телефоните си – ядат, мерят си крачките, играят, четат, гледат порно, а когато не го правят, го правят през компютрите си. Така лека-полека се превръщат в остарели недорасли деца, които сутрин играят FIFA, а вечер се тъпчат с бира и пица, като разговарят за глупости. И компаниите им плащат добре, за да се лишат доброволно от човешкото. А човешко е да се радваш на слънцето и на силата в мускулите си, да мислиш за смисъла на живота, да градиш нещо свое, да забелязваш усмивката на възрастната жена пред магазина, да си понякога ядосан и крив, а не винаги позитивен, да лежиш, да наблюдаваш небето и да мечтаеш.
Сама ли направихте проучването си за романа или имахте консултант?
„Човешката“ част на романа е мое дело, а техническата е на Георги Петров. Той е лицето зад термините, техническото развитие и техническата развръзка. Може да се каже, че романът е колкото мой, толкова и негов.
Ползвала съм идеите и на няколко свои колеги, все мъже, работещи в тази сфера. Техните имена ще останат скрити, защото са тайното ми оръжие в писането. Изобщо мъжете са идеални консултанти – за коли, за програмиране, за каране на мотори, за катерене, за пропадане в пещери, за издръжливост на строителни конструкции. Това е така, защото са много детайлни. Особено, ако не знаят каква е общата картина на романа. Хубаво е, когато пишеш, да ползваш съветите на хора от противоположния пол. Например, често съм давала диалозите с мъжки герои от романа на мъже, за да ми кажат дали един мъж би говорил по този начин.
Как намерихте “златната среда” – дали може човек, който не е в тези среди, да разбере романа, както един програмист? Литературата или действителността взимат превес?
Много интересен въпрос. Златната среда – това съм аз. И съм техническо лице, и не съм. Знам какво е да не разбираш нищо от технологии и се стараех да напиша нещата така, че и петдесетгодишна продавачка на книги да може да разбере. От друга страна, най-добре според мен ще го проумеят хора от IT сферата. Защото и те усещат отровата, но не са си направили труда да я артикулират в сюжети: обедняването на речника, затъпяването, вдетиняването, разсейването на потенциала в повърхностното, редуцирането на живота до изпълнението на куп фрагментарни задачи, безмилостната среща между разглезеният IT човек и селската действителност.
Какви са отзивите за романа от истински програмисти?
Приятелите ми програмисти приеха романа много добре. Единият го прочете за един ден, а на другия му беше неприятно да признае, че съм била „хванала картината“. Иначе, както ми е казвал моят ментор, вече покойник, Владимир Трендафилов, аз пиша романи хибриди. Това важи и за въпроса дали литературата или действителността взимат превес във „Водната кула“. И двете участват по равно.
Колко време отне написването на романа?
Две години.
Кое беше най-голямото предизвикателство пред вас, докато го пишехте?
Смисълът беше най-голямото предизвикателство. Програмистите рядко четат художествена литература с изключение на фентъзи, а хората, които четат художествена литература, избягват да четат за програмисти. Постоянно се борех с това дали има смисъл да го пиша. Накрая надделя максимата ми, че не пиша за другите, а за себе си. Щом аз имам нужда да прочета такъв роман, значи има смисъл и да го напиша.
Какви, според вас, са най-основните “опасности” пред служителя в IT компания? Кое е това, което хората извън сферата не подозират за този свят?
Не подозират, че наглед лесните пари в бранша ще им струват психическо изтощение от живота. Не подозират, че интересите им ще се редуцират до развлечения от работа, и нищо, което да им носи смисъл и визия за душевно развитие. Не подозират, че се отделят от реалния живот и губят усещане за него. Не подозират, че вече няма да им се полага вертикалното развитие на човека – дете, юноша, възрастен, старец, а ще са застинали или пропаднали обратно в юношеската, ако не в детската фаза. Не подозират, че бърнаутът може да им изяде не просто вкуса от живота, а самият живот.
Какъв, според вас, е мечтаният стартъп? Какво би било най-подходящото име за него?
Мечтаният стартъп е такъв, който променя средата към по-добро. Но знаете ли колко трудно е да направиш програма, която да внесе нещо наистина положително в живота на хората? Често и най-добрите намерения те отвеждат до някоя зловеща „водна кула“.
Наименование: „Ада“, защото тази жена е била една от причините всички ние днес да общуваме през машини.
Ще напишете ли още книги за света на IT специалистите? Подготвяте ли нов материал по принцип?
Имам някои идеи. Най-вероятно да. В момента съм си дала почивка от техническото и съм се концентрирала в по-човешки занимания, като отглеждането на рози. Но кой знае, розите все някога стават не съвсем достатъчни.
Интервюто проведе Стефан Стефанов
