Имало ли е моменти, когато сте поставяли на преден план кариерата си и чувствате ли се виновни, когато това се случи?

Да, понякога има и такива моменти. Тъй като моят работодател е счетоводна къща, често влизам в „цикли“. В счетоводната работа има различни цикли на деклариране и тъй като този процес не е напълно автоматичен, често ни изпращат документи със закъснение, вследствие на което възникват моменти на силен стрес и напрежение. Няма да преувелича,
ако споделя, че е изключително изнервящо – на практика всеки път, когато наближава някакъв краен срок, винаги има нервни сривове. Колкото и добре да планираме работата си, ние зависим от клиентите си, които не винаги ни изпращат навреме информация за дейността си. Разбира се, покрай тази информация често възникват данъчни въпроси от моята компетентност, на които трябва да се намери решение преди да настъпи крайния срок. В не редки случаи поради това телефонните разговори и служебните ангажименти продължават късно вечер, след като членовете на семейството ми вече са си по леглата.
Разбира се, че се чувствам виновна. Децата ми са малки. Успоредно с описаното по-горе, ежедневието ми включва и ограничения. Не мога да заведа големия ми син на училище нито по-рано, нито по-късно, защото всяко училище има правила и децата не могат да ходят на училище, когато си искат. Тъй като той е първи клас, някой трябва да го води и да го посреща. Малките ми деца посещават детска градина през една трета от времето и за тях важи същото, като за големият ми син. През останалите две трети от времето обикновено са болни и трябва да ги гледаме у дома, което означава аз да работя от дома и да съчетавам работният си график, който изобилства от работни срещи, конферентни разговори, проверка на документи и изготвяне на нови документи с хранене по 5 пъти на ден на 2 бебета, приспиване на обяд, смяна на памперси, приспиване вечер, преобличания и изграждане на навици, както и на елементарни моторни и комуникативни умения. Когато децата ми не са на градина, за да мога да се справя, разчитам на външна помощ.

Оправдано ли е човек да се чувства виновен, заради направените от него избори – в случая да постави на първо място кариера или семейство?

От една страна децата ми са малки и имат нужда от мама сега, тоест – днес, а не след 15 години. От друга страна, доходите ми са ни необходими и от това в известна степен зависи издръжката на семейството. От трета страна, аз обичам да живея финансово спокойно. Това, че работя и печеля добре ми дава възможност да си позволявам неща, които обичам и ми харесват. И съм наясно, че плащам за тях с времето си, т.е. с жизнената си енергия. Някой би си казал: „Може да остави печеленето на пари на мъжа си“. Да, разбира се това е валиден аргумент, но в нашия случай големият ми син има нужда от по-специални грижи, заради проблеми с моториката и говора. Ходи на логопед, а за да напредне с писането и да може изобщо да държи лъжица или вилица, и по някаква случайност да си улучи устата докато се храни, от 3 години насам за него ежедневно полагат грижи специалисти, а тези услуги не са евтини. Освен за големия ми син, грижи трябва да се полагат и за двамата му братя. Не е редно и не е честно за едното дете да „има“ и то да бъде поставяно като приоритет пред останалите две. За да може децата да получават достатъчно грижи и внимание и от време на време аз да успея да се наспя, да напазарувам или да свърша други домакински задължения, пак щеше да ми е нужна външна помощ, която също не е безплатна. Не можем 100% да разчитаме на баби и дядовци, тъй като те също работят.
Когато поставям работата си на първо място, често, поглеждайки назад, си мисля, че не си е струвало да посветя времето си на клиент, вместо да се погрижа за децата си. Имаше такъв случай, който не е единственият, но за сметка на това е доста краен. Докато бях бременна със сина ми Александър, получих усложнения от здравословен характер и имаше риск да загубя детето. В този момент се наложи да подавам и годишни финансови отчети към търговския регистър. Моментът беше много лош и просто нямаше кой да ме смени. Блокира ми електронния подпис, трябваше да си подсигуря нов и да организирам работата си. В крайна сметка не можах да направя всичко от леглото у дома. Станах и отидох до офиса уж само за два часа. След това се озовах в спешното на Майчин дом с кървене и с поредната доза лекарства. Към днешна дата не бих се поддала на чувството на вина „пред колегите“ или „пред клиентите“, защото това чувство на вина можеше да коства моят живот и даже по-лошо – живота на сина ми.
Сега не съм бременна, но докато боледувах от грип у дома, записах към една школа обучение за това как се облагат с данъци инвестициите. И честно да си призная намерих баланса между работата и децата и се чувствам много горда от себе си за първи път от доста дълго време.

Цялото интервю с Марина Мучакова може да намерите в специалното ни издание „REMOTE:: Work-Life Балансът – Мит или Постижима Цел?“ като последвате линка тук.

В ролята си на CTO, бихте ли споделили колко от личното Ви време се налага да отделите за компанията?

Не е толкова много колкото очаквате – това се случва само в изключителни ситуации. В последните 3 месеца вечерите, в които се е налагало да оставам след работно време, се броят на пръстите на ръката ми. Мисля, че успявам не просто да “проповядвам” на колегите, а и самият аз да постигам баланс между личния и професионалния си живот.

Как работата от разстояние се отрази на Вас и на Вашия екип?

Екипът ни стартира активното си разрастване в условията на глобална пандемия. За нас е нормално да комуникираме предимно от разстояние във виртуална среда. Всъщност равносметката е, че това се оказа по-успешно за компанията ни, защото имаме свободата да търсим таланти независимо от локацията им, а не да се ограничаваме само до хора, които физически могат да присъстват в офисите ни.

Цялото интервю с Александър Алексиев може да намерите в специалното ни издание „REMOTE:: Work-Life Балансът – Мит или Постижима Цел?“ като последвате линка тук.

Срещате ли предизвикателства в ролята си на Chief Technology Officer? Страхувате ли се от тях?

Срещам. В мениджмент ролите има доста неяснота. Има много въпроси без очевиден отговор – как е най-добре да прекарам времето си днес; кое е най-доброто решение в тази ситуация; правим ли правилното нещо, и ако не, трябва ли да спрем и какво трябва да правим вместо това. Често знаеш дали си взел правилното решение чак месеци по-късно. Понякога въобще не можеш да си сигурен. Тези чуденки се задълбочават, когато едно роля стане “по-отговорна”/”по-нагоре в йерархията”. Подобно е на това да си изправен пред бял лист хартия – проблемът е неясен, критериите за успех мъгливи. В много отношения, писането на код е по-лесно – нещо или работи, или не; една SQL заявка или е достатъчно бърза, или не; системата може да се справи с дадено натоварване, или не. Тези неща могат да се проверят с голяма увереност преди deployment. Хората и организациите са по-комплексни от това. От друга страна, работата без предизвикателства е скучна. Щом отделям 40+ часа на седмица, искам да получавам задоволство в замяна. С някои предизвикателства се справям добре, други ми отнемат повече време, а в трети намирам постоянен провал и уроци по скромност.

Каква е Вашата формула за постигането на успешна кариера и пълноценен личен живот?

Периодично се питам “прекарвам ли си времето по добър начин?”. Ако отговора е “да”, чудя се как мога да го направя по-добър. Ако отговора е “не”, чудя се какво да променя. Дяволът, разбира се, е в детайлите. Не смятам, че има универсална формула. Дори не съм убеден, че има такава изобщо. Всички минаваме през периоди, в които сме много доволни къде се намираме, и други периоди, в които се чудим какво по дяволите правим. Винаги ще има и двете – може би най-важното е да правим първите по-дълги и вторите по-кратки.
Лично аз изпитвам голямо удовлетворение от това да градя и упражнявам експертиза. Харесва ми да съм добър в неща и това да дава резултат. Опитвам се да нареждам живота и работата по начин, по който тези мои склонности съвпадат с най-полезното, което мога да направя на работа или най-хубавото, което мога да направя извън нея.

*C-level позиции

Цялото интервю със Стефан Кънев може да намерите в специалното ни издание „REMOTE:: Work-Life Балансът – Мит или Постижима Цел?“  като последвате линка тук.

Имате ли изградена система на работа и има ли според вас значение позицията, която един човек заема?

Не бих казала, че е система. По-скоро си дадох сметка за това кога и заради какво мога да си позволя да направя overtime, върху какво мога да се концентрирам и кои задачи задължителни за отстраняване или завършване преди да приключи някой процес. Важно е каква позиция заема човек и дали му доставя удоволствие. Моята работа например е свързана с логика и работа с хора. За мен това е мечтаната работа и я приемам като хоби.

Привилегия или начин на живот е home-office-ът?

Това е още една промяна, която пандемията наложи. Ако преди нея home-office-ът беше някаква привилегия, то сега това е част от начина ни на живот. Офисът се превърна в някакъв вид разнообразие. Аз се опитвам да излизам до офиса през определен регулярен период, защото според мен това е тип социализация.

Цялото интервю с Людмила Пенева може да намерите в специалното ни издание „REMOTE:: Work-Life Балансът – Мит или Постижима Цел?“  като последвате линка тук.

Какви практики бихте предложили на професионалистите от TECH сферата, за да балансират успешно професионалния и личния си живот?

Балансът между личните и професионални цели е преди всичко въпрос на дълбоко разбиране, осъзнато индивидуално или групово решение и ежедневно усилие на отделните личности и на екипите, към които се числят.
Преди да бъдат препо-ръчани, каквито и да било персонални или групови практики, винаги е добре да се проведе сериозно проучване на нуждите, което ангажира активно бъдещите участници в тези дейности, за да може от една страна да се направят възможно най-точният и адекватен анализ на ситуацията и подбор на дейностите, в съответствие с констатациите, а от друга страна по този начин да се започне работа по повишаване на осъзнатата потребност и ползите от този вид активности и сериозното отношение към тях.
Обикновено успешни са добре планираните мащабни програми, които включват широка палитра от дългосрочни интервенции на всички нива и постепенно, с постоянство успяват да създадат ефект на ниво култура на мислене, поведение, личностни и екипни навици. Програмите, които не просто осигуряват временен добър баланс и чувство за награда и удовлетворение чрез една, две фирмени или личностни практики и придобивки, а работят за утвърждаването на един перманентен и смислен стремеж към балансирано благоденствие, както на личностите, така и на професионалните формирования, като се ангажират и постоянстват в това намерение заедно и поотделно. Спорадичните дейности и атрактивните занимания впечатляват служителите за момент, носят известна наслада и разсейване от ежедневието и после изчезват безрезултатно, така както са се появили, внезапно и изненадващо. Поради тази причина, те не са препоръчителни. Качествените часове по йога, зумба и пилатес в офиса, плодовете, напитките, подаръците, суичърите с изписани ценности, билярдните маси, онлайн лекциите, които обясняват какво е Mindfulness и Wellbeing, картите за спорт, ваучерите за кино, театър и луксозни стоки, празнуването на рожденни дни в офиса и всички подобни инициативи, за които компаниите харчат не малки суми пари, са много добри дейности, но само, когато са част от една добре обмислена програма, с ясни цели, дейности, очаквани резултати и добре формулирани индикатори за успех, които отговарят на потребностите и спецификите на конкретните личности и групи, за които са дизайнирани.

Като човек, който е провеждал подобни програми в България и извън нея, по какво нашата държава се различава от останалите, когато става въпрос за начин на работа?

Това е много сериозен въпрос и не знам дали мога да отговоря изчерпателно в рамките на това интервю, но нека опитам с нещо основно и интересно, като част от възможния отговор. Професионалистите в България, особено младите, са много отворени да учат нови неща, да се развиват и определено търсят смели и динамични възможности за израстване и за бърз напредък. В този ред на мисли, няма да е пресилено, ако така обобщено кажа, че за младите професионалисти в България наличието на амбициозна професионална среда и качествена култура за учене в компанията са сериозни фактори при избора на работа и дългосрочна професионална обвързаност.
Разбира се, става дума за наистина стойностни обучителни програми за личностно и професионално израстване, в никакъв случай за онзи вид спорадични увеселителни дейности, които само създават кратковременна почивка от работното ежедневие.
За разлика от професионалните среди в Европа и САЩ, където поради повишената и бих си позволила да кажа често нездравословна тревожност по адрес на равенството срещу меритокрацията, многообразието, включеността, расовото и половото равноправие, доминират дейности и практики, които обсъждат предимно тези теми, в България хората, и като професионалисти, и като личности, все още имат смело, широкообхватно и дълбоко любопитство към културното, научно, историческо и икономическо наследство в света и предпочитат да базират ученето и израстването си на дейности и практики, които им позволяват да учат и практикуват този вид теми, идеи и открити дискусии. Това от една страна е резултат от нашата “изостаналост” в бизнес – икономическото и обществено развитие, но от друга е наше огромно предимство, защото това забавяне ни дава възможност да наблюдаваме динамиката на развитие в напредналите общества и да избираме какво искаме и какво не искаме да внедрим в нашия живот и една крачка по-нататък, да служим като “здравия разум и чистата съвест” в отстояването на фундаментални ценности като истина, свобода, красота, доброта и съзидателност. Младите българи в момента не търсят баланс между личния и професионалния си живот в бягството от отговорностите и в простото уголемяване на свободното време, какъвто може да се каже, е стремежът в повечето развити западноевропейски страни например, а във възможността да реализират големи и впечатляващи проекти едновременно в личния си и в професионалния си път.
За разлика от повечето развити страни, в България за добър баланс между лично и професионално време се счита постигането на високи професионални резултати, които осигуряват лична свобода и възможност за избор на добър живот и качествени занимания за свободното време.

Цялото интервю с Вяра Лазова може да намерите в специалното ни издание „REMOTE:: Work-Life Балансът – Мит или Постижима Цел?“  като последвате линка тук.

В ролята си на Chief Strategy Officer можете ли да дадете пример за ефективни практики за презареждане на батериите си след дълъг работен ден?

От 10 години медитирам всеки ден, сутрин и вечер. Ако започна да се доближавам до бърнаут, още първата седмица го усещам, защото медитацията е състояние на пълно спокойствие и на фокус вътре в тялото. Усещаме, че нещо не е наред, умът не е наред, не може да се успокои. Медитацията помага с бърнаута, но също помага и изобщо да не стигнем до там, защото започваме да усещаме вътрешния свят много по-добре. Но тъй като медитацията също е състояние на фокус, насочен навътре, тя учи фокусът ни да ни се подчинява. След като започна да работя нещо на компютъра, аз успявам да насоча напълно същият този инструмент или мускул в мозъка, който контролира фокуса ми да е навътре докато медитирам. Така мога да го “преместя” на друго място и да стои там за определено време. Тоест, този мускул можем да тренираме чрез медитацията и така да си управляваме фокуса. На мен лично медитацията много ми помага да се фокусирам, върху каквото и да било – докато шофирам да се фокусирам върху трафика, докато съм на компютъра да се фокусирам върху задачата, по която работя или когато играя някакъв спорт да се фокусирам върху топката например.

Давам за пример сериала с Майкъл Джордан. Спортистите работят с телата си – играят баскетбол, изразходват физическа енергия, имат екип, който се грижи за техните тела да са в най-добрата им форма. Ние имаме една фирма, където всички работим с умовете си. В IT индустрията всички са Майкъл Джордан, само че с ума си. Добре е, обаче, да има екип, който се грижи за тези умове. Например, да ги “пращаме” и тях на фитнес понякога – било то медитация, било то positive intelligence, разговори с coach и т.н. Всички тези неща ги има при нас и въпреки това идва пак въпросът: “Чакай малко, аз кога ще работя, кога ще обърна внимание на семейството си, кога ще говоря с coach, кога ще изкарам positive intelligence програмата, sabbatical ли да си взема, нов проект ли да започна, изобщо какво се случва?” Така че, най-ограниченият ресурс, според мен, отново излиза, че е времето на хората. Следователно стигаме пак до там, че не е въпрос на бюджет, а е въпрос на правилното управление на собственото ни време.

Кое издава, че един човек е преминал през burnout?

Тук мога да добавя чувството за вина. При мен се е случвало така: напускам работа и три месеца не мога да спра да се чувствам виновен всеки ден, че не съм си проверил работния имейл, но аз дори нямам работен имейл. Три месеца не ходя на работа и не мога да обясня на мозъка си, че аз нямам работен имейл. Като се събудя и той веднага алармира: “Виж си имейла да няма нещо много спешно.”, “Абе, човек, нямам работен имейл, нали напуснах.” Така се образува стрес в мен, напрежение, което е много по-високо, отколкото когато съм на работа и съм проверил имейла, че няма нищо спешно. Този цикъл на ума продължава доста време. С него се появява и липса на интерес към много неща, които са ни били приятни преди. Заражда се и чувство за вина, че не правя нищо продуктивно за себе си и за света – това е самообвинението. И пак навлизаме в този порочен цикъл. Бърнаут е една ментална спирала надолу. Човек и да има работа, и да няма работа може да влезе в тази спирала и да бърнаут-не.

Цялото интервю с Христо Нейчев може да намерите в специалното ни издание „REMOTE:: Work-Life Балансът – Мит или Постижима Цел?“  като последвате линка тук.

Смятате ли, че хармонията между работа и личен живот трябва да се измерва не като ангажимент, който ни осигурява финансово благополучие и е с продължителност от 9 до 18, а като реална база за развитие, носеща ни удовлетворение?

Това е времевото измерение на баланса. Ако гледаме от този аспект, няма как времето ни да бъде напълно балансирано. Когато добавим обедната почивка и пътуването до работа и обратно, ние в действителност отделяме поне 10 часа от светлата и активна част на деня за работа. Вечер остават 2-3 часа, в които имаш чисто домакински задължения и да обърнеш внимание на децата. Така че, чисто времево едва ли можем да говорим за такъв баланс. Въпросът тук е каква е нашата мотивация да ходим на работа?
Не само финансовата компенсация е най-важна. Завършването на един проект, от който се чувстваш удовлетворен, горд от себе си от това, което си постигнал, както и обратната връзка от мениджърите – “Ти се справи прекрасно”, допълват нашето усещане за стойност от това, че сме отделили 8-9 часа в работна обстановка.
Би било добре да бъдем още по-гъвкави откъм работното време, както и да внасяме повече разнообразие, що се отнася до местоположението, от където ще работим. Тази седмица у дома, другата в офиса. Това улеснява жонглирането с всичките тези дейности. В някои държави вече тестват 4-дневна работна седмица, което е нещо ново. Дано даде същата ефективност, защото в момента производителността е около 40%. Може да стоите от 9 до 18, но действително ли се продуктивни през това време?

Какво представлява бърнаут е какъв е Вашият опит с пациенти, преминали през подобно състояние?

Бърнаут е нещо, което не винаги се разпознава веднага. От наша гледна точка той се манифестира с някакви симптоми, които често могат да се сбъркат с други неща. Например, може да има чисто физически симптоми, някакви болки, които не са диагностицирани. Тревожност, която няма произход. Напрежение, което се усеща най-вече телесно. Може да стигне до виене на свят. Проблеми със съня, нежелание да за секс. Във всяка една сфера то е много комплексно понятие, което казва “организмът ми е изтощен и има нужда да бъде рестартиран или да бъде променен.” Хората, които са участвали в анкетата и са споделили, че до последния момент не им идват идеи и се претоварват – това също е тип бърнаут, но той е по-краткосрочен. Най-опасният и дългосрочният бърнаут, който е постепенен и ние не го усещаме не се случва непременно само от натоварване или липса на баланс. Той може да е от внушени отношения с колегите или липса на идеи. Това също причинява липса на концентрация в много хора. Ако сте в това положение дълго време, вече можем да говорим за бърнаут, но той става опасен, когато вече има симптоми на физическо ниво, които даже не се разпознават от лекарите. Те нямат време да ви разпитват какво е естеството на вашия живот, къде си инвестирате енергията и гледаме симптоматично. “А, боли ви глава – ето ви хапче за глава”, “Имате сърцебиене, значи кардиолог” или нещо от този сорт. Необходимо е се погледне цялата картина в живота на човека, какво се случва и тогава вече може да се сложи такъв синдром. Не бива да се подценява това нещо, защото често пъти, даже с малко гордост, хората казват “Аз имам бърнаут”. Това не е повод за гордост. Това е нещо, което обикновено има психичен произход. Важно е как гледаме на работата си, дали сме мотивирани, в какво инвестираме и дали умеем да си почиваме или да спортуваме. Много хора от сферата, които идват на терапия, са закачени за компютъра. Разбирам, че това им е работата, но те не мърдат от вкъщи. По този начин другите области от живота им, които го правят по-удовлетворяващ закърняват. Когато усетим, че не се чувстваме добре, но не знаем каква е причината, е време да потърсим помощ.

Цялото интервю със Светла Банкова може да намерите в специалното ни издание „REMOTE:: Work-Life Балансът – Мит или Постижима Цел?“  като последвате линка тук.

Димо, работите като QA Architect, а в извън работно време се занимавате с преподавателска дейност. Значи ли това, че Вашият работен ден е по-дълъг от стандартния?

Да, това е така. Но предполагам е валидно и за повечето колеги от IT индустрията. Ако искаш да си успешен в тази сфера, няма как да стане само със стандартните 8 часа на ден. Винаги се иска малко повече – било то да прочетеш някоя книга, да изкараш курс или да разучаваш някоя нова технология. Преди време, когато тепърва прохождах в тази сфера, думите на мой колега с години опит бяха точно тези: „Всеки знае, че в ИТ индустрията трябва да се отделят по 10-12 часа на ден“. С течение на времето се убедих, че е бил прав. В крайна сметка това, което e общото между нас и най-успешните хора, е че ние, точно като тях, имаме 24 часа на разположение на ден. Въпрос на приоритет и добро плануване е как точно да изразходваш тези часове по възможно най-правилния начин.

Остава ли Ви време, което да отделите за себе си след като жонглирате с две работни позиции?

Когато човек жонглира с две или повече неща, то несъмнено трябва да се запита защо го прави и какво иска да постигне. При мен допълнителното нещо в жонглирането е преподаването. Защо го правя? Възможните отговори са много, но този, който аз съм поставял винаги на първо място, е да помогна. Защото за много хора тези курсове са шанс да пробият в ИТ индустрията. И в края на деня няма нищо по-хубаво от това, някой да ти се сподели, че е успял. Разбира се, заслугата винаги е основно на хората, но може би една част от този успех се дължи и на мен. Единственото, което винаги много ме е натъжавало, е да видя с очите си колко кадърни хора има и несъмнено се питам как е възможно да сме винаги на последни места във всякакви класации. Но аз съм твърд оптимист, че нещата ще се променят. Може би не толкова бързо, колкото ми се иска, но ще се променят. И когато това се случи, когато станем едно по-добро място за живеене, когато станем една по-усмихната нация, то тогава ще се окаже, че всъщност не съм отделял това време напразно, а за нашите деца и тяхното бъдеще.

Цялото интервю с Димо Митев може да намерите в специалното ни издание „REMOTE:: Work-Life Балансът – Мит или Постижима Цел?“  като последвате линка тук.

За да се научиш да програмираш сам, със сигурност са необходими много време и упорство. Защо решихте да учите самостоятелно?

Интересувам се от програмиране още от ранна възраст. На около 15 години започнах да се занимавам с HTML и Java, а по-късно в университета вече пишех собствени скриптове и малки сайтове на PHP, както и стартирах своята професионална кариера с първата си работа на половин работен ден, докато учех. Нещата се развиваха положително и се случиха естествено – по този начин разбрах, че това е правилният път за мен.
Определено самостоятелното учене е много трудно, защото не знаеш дали това, което пишеш е правилно или не, а и намирането на решение отнема повече време. От друга страна обаче това те учи на дисциплина, поемане на отговорности, спазване на срокове и справяне с трудни казуси.

Колко и какви жертви се наложи да направите в името на това да се научите да програмирате сам?

Не се е налагало да правя жертви, за каквото и да е, свързано с програмирането, защото винаги съм се старал да организирам времето си правилно. В началото на кариерата на един програмист винаги е по-трудно и трябва да се чете много, но това не е причина да оставиш личния живот на заден план. Напротив – именно той ти помага и в професионален план, тъй като така си почиваш и намаляваш стреса. Когато бях в университета успявах да съчетая работата на половин ден, писането на протоколи, а след това и забавленията, разбира се..
Моето мнение е, че човек не трябва да се лишава от нищо в името на работата и в никакъв случай не трябва да спира да спортува или да се забавлява.

Цялото интервю с Георги Генов може да намерите в специалното ни издание „REMOTE:: Work-Life Балансът – Мит или Постижима Цел?“  като последвате линка тук.

Кои са основните предизвикателства пред един Data Engineer?

Работата с данни винаги представя предизвикателства, независимо дали ги анализираш, подреждаш и изчистваш, или търсиш най-добрият и сигурен начин да ги поставиш в cloud-а. Повечето хора, които започват пътя си в програмирането, често виждат себе си да правят сайтове или апликации – технологии, които ще са директен портал на потребителя към написаният код. Докато нашите клиенти са други компании, които търсят специалисти в областта, за да може всичко зад кулисите
да работи перфектно. Често най-голямото предизвикателство е това да обясня на някой обикновен човек с какво се занимавам!

Учил си и си работил в Италия. Как може да съпоставиш Work-Life Балансът в България и Италия в тех индустрията и като цяло?

Интересно е да се види как се работи на различни места. Например IT секторът в България е уникално развит спрямо повечето индустрии. Немалко хора сменят занаят, защото програмистите често са по-добре платени и имат по-добри условия. В Италия не е така, няма я тази несъразмерност, заплатите между повечето индустрии са подобни, може би само скоростта на развитие в IT сферата е по-добър, но това не е достатъчно да се втурнат всички да правят сайтове. Там има доста закони и регулации, които изравняват възможности те и условията. Не казвам, че там е по-добре. И двата модела на развитие имат плюсове и минуси. Тук например, бизнесът все още има повече възможност за бърз прираст. Освен
ако не продължават да увеличават данъците и регулациите.

Цялото интервю със Стеф Костов може да намерите в специалното ни издание „REMOTE:: Work-Life Балансът – Мит или Постижима Цел?“  като последвате линка тук.