Рекордите, които бяха поставени са:
1. Първа гребна експедиция от Антарктида
2. Първа гребна експедиция в Южния океан от юг на север
3. Първа гребна експедиция в Шотландско Море
4. Най-южна стартова точка на океанска гребна експедиция
5. Най-бърза гребна експедиция в Южния Океан
6. Най-бърза полярна гребна експедиция

Експедицията се проведе под флага на “Изследователски Клуб” (“The Explorers Club”), основан през 1904 г., и под чиито флагове са се провели първите експедиции до Южния и Северния Полюс, Еверест, Луната и други.

Българската IT компания SiteGround подкрепи начинанието като основен спонсор.

Лидер на експедицията беше исландецът Фиан Пол – той е изследователят с най-много Гинес рекорди в света, след настоящата експедиция броят им надвишава 40.

“Това беше най-трудната експедиция, която съм организирал, логистично и като метеорологични условия. Все още имам болки в ръцете си”,

Споделя Фиан.

България имаше свой представител в експедицията – Стефан Иванов, банкер и приключенец, който през 2020 г., заедно със своя син Максим, прекосява Атлантика с гребна лодка.

“Тази гребна експедиция в Южния ледовит океан ме изведе най-далеч от зоната ми на комфорт, но пък ми донесе безкрайно удовлетворение. Борихме се с поривисти ветрове, огромни вълни, пронизващ студ и влага. За сметка на това обаче бяхме като в ледена приказка – заобиколени от айсберги и от време на време посещавани от китове, пингвини, тюлени и албатроси. Осъзнахме за пореден път колко наложително е всички да се включим в опазването на екологичния баланс на планетата”,

Сподели Стефан за своя нов опит в арктическата експедиция.

Останалите членове на експедицията бяха Джейми Дъглас-Хамилтън от Обединеното кралство, Лиза Фартхофер от Австрия, Майк Матсън и Брайън Краускпф от САЩ – все опитни океански и/или състезателни гребци и мореплаватели.

“Вярваме, че успехът стои единствено извън зоната на комфорт, че смелостта да последваш една мечта, дори всички да ти казват, че тя е невъзможна, те прави истински приключенец, а и истински предприемач. Това сходство стои в основата на подкрепата ни за Стефан и тази мисия. Радваме се, че тя приключи успешно и донесе шест Рекорда на Гинес, с които и ние, българите, да се гордеем, уникално е, че имахме свой представител в нещо толкова значимо. По-важно е, обаче, че мисията алармира за опазването на океаните и като цяло защитата на природата: кауза, която ние също защитаваме и намираме близка до ценностите ни”,

споделят Тенко Николов, главен изпълнителен директор и Иво Ценов, основател на SiteGround.

Една от основните цели на експедицията е да подпомогне за обявяването на нови защитени зони от над 4,000,000 км2 в Южния океан. Имайки предвид, че над 90% от големите риби в океаните са вече унищожени, организаторите призовават всеки, който желае да даде своя глас в специалната петиция: Protect the Southern Ocean! CCAMLR to designate Marine Protected Areas around Antarctica!

Изображенията, заснети от роботизиран подводен уред – Icefin, представляват голяма част от база данни, събрани от различни експерименти на международния екип.

Научната кампанията, която представлява първото по рода си изследователско проучване на ледника, съвпадна с 200-та годишнина от откриването на Антарктида през 1820 година.

Глобалното затопляне предизвиква топенето на Thwaites вече с около 4%, което става причина за глобално покачване на морското равнище.

Интересен е фактът, че изследователите са имали опасения, че нестастабилност в основите може да доведе до неконтролируемо разпадане на ледника и повишаване на морското равнище с цели 25 инча.

Целта на проучването е чрез изучаване на множество различни положения на Thwaites да се събере информация и да се изчисли вероятността ледникът да достигне подобна нестабилност през следващите десетилетия.

Подводната роботизирана подводница – Icefin, която се превръща в “героят” на изследването, е проектирана в лаборатория на Технологичния Институт в Джордия (Georgia Institute of Technology).  За да може Icefin да достигне до целта си е използвана и специална бормашина с гореща вода, която да отвори дупка в ледника на дълбочина от 590 метра.

Друг начин за добиване на данните е така наречената адаптивна система, върху която работим от няколко години. Колко страхотно би било ако можем да оставим една малка станция на базата в Антарктида, тя да събира данни през цялата година, а когато екипът се завърне през лятото – да може да я използват като система за референтни данни в реално време. По същество тя е комбинация от автономна система и система за работа в реално време, и както може да се досетите на първа линия излиза проблема с максималната производителност при минимална консумация. После идва проблемът с операторите – не може да се гарантира, че всяка година ще има обучен оператор или инженер, който да обезпечи работата със системата. И тук идва мястото, където съвременните технологии правят възможно изпълнението на тези задачи. Икономичните и мощни съвременни процесори и контролери допускат използването на похват, немислим до преди десетина години –  включването на изкуствен интелект. Неговата работа е да премахне необходимостта от инженер и да даде възможност на всеки да работи ефективно със системата. Изпълнява и функцията на обезпечаващ оператор в периодите на дълговременни измервания, като регулира консумацията на ресурсите и следи за проблеми.

Мястото, на което ще бъдат монтирани системите, определено е сред най-важните фактори при тяхното проектиране. Ако трябва да направя ретроспекция на работата по система за о. Ливингстън, то определено работните условия там са крайно неподходящи за електронни устройства.

Дистанционната комуникацията е силно затруднена поради липса на радио и наземна връзка. Малкото на брой полярни сателити са единствената възможност за комуникация, но те предоставят изключително кратък прозорец за работа, цената за подобна комуникация може да надвиши стойността на самото устройство, а енергийните изисквания за подобна връзка са доста големи. Енергийното обезпечаване е сериозно затруднено – липсва постоянно електрозахранване; соларните панели са неефективни поради лесното натрупване на прах и сняг, а по време на полярната зима са практически неизползваеми.

Ветрогенераторите и всички системи с подвижни елементи са неприложими поради високия риск от счупване, замръзване, задръстване, и увреждане от фините прахови и ледени частици носещи се с ветровете, чиято скорост редовно и лесно достига над 100 км/ч. Комбинираният ефект от вятър и абразивни частици е като от пясъкоструйка, а нанесените щети по апаратурата често са непоправими. Южният океан от векове е известен с бурните си ветрове, а самата Антарктида е призната за най-ветровитото място на Земята.

Температурата е много ниска през зимата, но може да бъде и много динамична през лятото. Това създава предпоставка за механични повреди от температурни свивания и разширения на материалите, проникване и замръзване на влага в системите, неточности в измерванията и т.н.

Намирайки се близо до водата, нивата на солни отлагания по системите създават множество проблеми на електрониката – увреждания на сензорите (тези за влажност са особено чувствителни), къси съединения, окислявания на контактни връзки и т.н.

Високите нива на ултравиолетова и космическа радиация също са фактор, който не бива да бъде пренебрегван, особено когато се опитваме да ги измерваме.

Какво става с получената информация? Как тя служи на експедицията и как се обработва? 

Макар към момента да се смята, че Антарктида е значително по-слабо засегната от глобалното затопляне, последните измервания показват различни аномалии в количеството на морския лед и скоростта на топене на ледниците, които все още не са напълно изяснени. Събирането на повече и по-разнообразно количество данни помага за проследяването на тези феномени. Колкото повече са точките на измервания, толкова по-добра картина получаваме за цялостното развитие на процесите. В глобален мащаб, данните от сателитните и наземните измервания се наслагват и спомагат за изучаването на климатичните модели, тяхната промяна и устойчивост.

От локална гледна точка, данните от такива системи се използват като референтни за други изследвания – условия като температура, влажност, налягане, осветеност, магнитно поле, нива на вибрациите и т.н. могат да имат сериозно влияние върху измервателните уреди и измерванията. Снемането на данни за състоянието, при което е извършен експериментът, служи за отчитане и компенсиране на грешките при обработка на данните от измерванията.

По какви други интересни проекти работите в момента или какво предстои? 

Преди малко стана въпрос за ветровете на Антарктида. Те са много специфични – т.нар. катабатични или ветрове с низходяща линия. Антарктида има формата на купол с доста висок профил. Поради стабилното охлаждане, особено през зимния сезон, се образува слой с плътен въздух, който „изтича“ гравитационно надолу и наляво поради въртенето на Земята. Изследването на тези ветрове е силно затруднено поради комбинация от работните условия. Когато инструментите не замръзват, ветровете просто ги отнасят или чупят мачтите, към които са прикрепени. Такъв беше и случаят с последната система. Добрата новина беше, че екипът все пак успя да открие станцията.

Всичко това провокира идея, за създаване на нов метод за изследване на тези ветрове. В момента работя усилено по една нова анемометрична система, базирана на тензометрични сензори. Идеята е изцяло оригинална и до този момент не съм виждал нищо подобно, което ме мотивира да се опитам да я разработя. Публикувал съм няколко статии по този проект, а в момента работя по още една. Предизвикателството да изградиш нов вид измервателна система е наистина голямо, а съвременните изисквания към тези системи не улесняват по никакъв начин процеса.

Има ли технология, която мечтаете да измислите, или да бъдете част от екипа ѝ? 

Бих казал, че имам афинитет към космическите изследвания. Последните години тези изследвания отново придобиха популярност, което много ме радва. От тези които могат да бъдат правени от Земята, определено обмислям да работя по изследванията на широките атмосферни порои. Тази тема е доста интересна за мен, но няма да се отклонявам към нея в момента.

Що се отнася до извънземните изследвания, най-вълнуващата за мен тема е изследването на Марс и идеята за нейното тераформиране. Много бих се радвал, ако ми се отдаде възможност да участвам в подобен проект, а мечтата ми определено е да ида до там.

Интервюто проведе Пламен Михайлов

Какво ви привлече най-напред в изучаването на технологичната сфера? 

Физиката винаги ми е била слабост, а най-ранното ми запознанство с електрониката дойде от един близък семеен приятел. Спомням си, че когато бях 4-5 годишен много обичах да разглеждам всички тези миниатюрни части, които магически сработваха когато ги подредиш в определен ред. Типичното за тази възраст детско любопитство свърши останалото и 10 години по-късно вече имах ясен план за професионалното си развитие. В онзи период, той включваше преминаването през специализирана подготовка по електронна техника в Техникум по електротехника и електроника Пловдив, придобиването на инженерна степен по „Електроника“ в Технически университет – София, и обща идея за „учене през целия живот“.

Разкажете как се случи контактът с българската експедиция на Антарктида? Кога започна съвместната работа с екипа?

Естественото развитие на гореспоменатия план доведе до зачисляването ми в докторантура по „Електронизация“ към ТУ-София. Вече като докторант, ръководителите ми – доц. Митьо Митев и доц. Емил Димитров, направиха връзката с предстоящ за изпълнение проект на българската база на о. Ливингстън, който имаше нужда от помощ с техническото обезпечаване. Така започна познанството ми с Васил Гурев, с когото продължаваме да работим.

Какво представляват специализираните метеорологични станции и каква функция изпълняват? Какви технологии използвате за разработка?

Проблемът с глобалното затопляне и настъпващите като следствие климатични промени вече не е само прогноза на учените, а факт, който дори обикновеният човек може да види в ежедневието си. Част от тези изменения се проследяват и изучават от доста време, но съществуват и такива изменения, за които до скоро не бяха известни корелативни зависимости. Изследването и изучаването на все по-голям спектър от параметрите на околната среда става все по-важно и налага използването на нови инструменти, често за работа при тежки условия и с множество специфични функции.

Днес учените разполагат с широка гама от научни средства, включително сателитни и радарни изображения. Това са страхотни и много мощни инструменти, но са ужасно скъпи за поддръжка, а и също имат своите недостатъци. От друга страна, все още най-добрите измервания стават на място, от наземно разположени системи, снабдени с необходимите за целите специфични измервателни инструменти, въпреки всички проблеми, произтичащи от това. Налага се непрекъснатото усъвършенстване на системите, използвайки най-новите техники и технологии, за да ги направим по-функционални, по-леки, по-автономни, по-евтини и по-прецизни.

Споменахте, че не спирате да ги усъвършенствате от година на година… Това означава ли, че работите по тях докато не стигнат едно определено търсено ниво, или с постоянно менящият се стандарт на технологиите, непрекъснато те имат нужда от “ъпгрейд”? / Кое е достатъчното ниво? Има ли такова?

Инженерството е свят, в който се търси приемливият компромис, а целта е да се постигне най-доброто с ограничените ресурси, които имаме днес.

Самото разработване и усъвършенстване на отделните компоненти изисква време, с което почти никога не разполагаме. Това налага нуждата от приоритет на задачите и изграждане на план за развитие на системата. Понякога това означава да се лишим от функции и възможности, които не са приоритет или дори изобщо не са необходими за целите на текущото изследване, за сметка на по-важни такива. Подобно решение може да изглежда логично и разумно днес, но да се окаже проблем. Например, ако следващият проект даде много висок приоритет на някой от тези „пренебрегнати“ функции.

Междувременно разработването на нови техники и технологии отваря възможността за подобряване и усъвършенстване на системите, облекчавайки или напълно премахвайки ограниченията, с които сме били принудени да се съобразяваме преди. Това обаче, нерядко е свързвано със сериозна преработка на предишните системи, че дори и изграждането на чисто нови такива.

Какво означава тези станции да бъдат “независими”? Биват оставяни там и очаквате информацията от тях дистанционно? Съответно, какви са опасностите за тези машини: Студът ли е основен фактор?

Независимостта или автономността на системите е типичен пример за многослоен проблем, с който се боря от известно време. Най-общо казано, при автономните системи се стремим да премахнем необходимостта от обслужващ персонал, доколкото това е възможно. Ако говорим за системи за дълговременни измервания, би било страхотно ако може някой просто да отиде и да остави една кутия на място, а после да получаваме телеметрични данни от нея в лабораторията по интернет. Това би означавало, тази система да може да функционира без необходимост от намеса на оператор за практически целия  период на работа. Тук автономността на системата се осигурява с решаването на цяла плеяда от проблеми като енергийно обезпечаване, комуникационно обезпечаване, самоуправление на ресурсите, самодиагностика и самоуправление на грешките. Тези системи почти винаги се поставят на трудно достъпни места и трябва да работят при екстремни условия, а желанието е те да работят с години. Може да се добие представа за многообразието от фактори, с които трябва да се съобразим при изграждането.

При системите за работа в реално време приоритетите се променят значително – енергийното обезпечаване вече не е проблем на системата, а на операторите. За сметка на това изискванията за производителност и кооперативност на системата стават приоритет. Те често притежават широк набор от възможности и се налага операторите да преминават специализирана подготовка за работа с тях. В някои случаи се налага включването на инженер в изследователският екип, чиято основна функция е управленческата. Тези системи често са тежки и скъпи – налага се да се организира логистиката им и да се предвидят цял куп възможни сценарии, за да се извърши даденото изследване. Всички тези фактори намаляват гъвкавостта на изследователският екип и правят невъзможни определени изследвания. В тези случаи, автономност на системата би означавало тя да може да извършва всички пренастройки за работа самостоятелно, при минимално участие на оператора в процеса.

Очаквайте втора част.